Всяка зима говорим за грип и ваксини. Зададе ли се 6 май, започваме да говорим и за генерали. Тъжно, но е факт. И всяка година е едно и също. Списъкът на очакващите повишение винаги е по-дълъг от вакантните сърмени пагони. И винаги има неоценени, пренебрегнати и забравени. Стигна се дотам, че преди пет години, полковник, на когото бяха обещали да стане генерал, но не стана, сложи край на живота си някъде край Сливенските минерални бани. Други не дочакаха нито от генерал-майори да станат генерал-лейтенанти, по старата система . Трети не разбраха като се бориха за генерали защо станаха „комодори”, нещо недотам обяснено и прието в българската военна традиция.
В този контекст маневрите между военното ведомство и президентската администрация не изглеждат нито като изключение, нито като нещо което няма да се повтори. Прибързаните квалификации, че става дума за война, конфликт или доказване на характери, също едва ли са приложими. Нека си спомним само, че преди година имаше период, в който на тогавашния началник на Генералния щаб генерал Златан Стойков бе изтекъл срока на назначението, а новото удължаване закъсня с около месец. Резонен бе въпросът кой тогава бе началник на Генералния щаб. Или да се вгледаме в преходния период между началника на Генералния щаб и началника по отбраната. Каква беше легитимността на командващите видовете въоръжени сили и прочие. С една дума трудно може да има ред в системата, след като самата система, честно казано е доста сбъркана.
Казвайки това, не трябва да се загърбва с лека ръка трудът, възможностите и енергията на десетки честни офицери, които виждат възможността за развитие само и единствено в армията, и за които получаването на генералско звание се явява резонното признание за отношението към службата и за изпълнения дълг, колкото и тази дума да изглежда изтъркана от употреба. Ако нямаше такива хора, сигурно отдавна нямаше да има и армия.
Въпросът е за подхода към самото производство на новите генерали, както и за генералските повишения с оглед на политическата конюнктура. Нещо, което в България за съжаление е традиционно, независимо дали става въпрос за преди или след 9 септември, за преди или след 10 ноември. Респектът, който всяка една армия вдъхва в управлението на държавата и обществото, продиктуван от спецификата на нейното предназначение и средствата за въздействие, с които разполага, превръща в необходимост поставянето на ръководни постове на хора, от които не могат да се очакват изненади и които са склонни да демонстрират послушание. Този подход също не е нито от днес, нито от вчера. Като пример нека да си спомним, как в навечерието на Балканските войни купуваме оръдия с остаряла годност, щитовете на които могат да се пробият с пистолетен изстрел или за снарядите, пълни с пясък, от същия този период. Или за една от най-съществените причини за загубата на Втората балканска война, освен недалновидното провокиране на настъплението на съюзниците през юни 1913 г. – недостига на повече от 130 000 пушки и 16 милиона патрони. Защо тогава да се учудваме, че батальона в Кербала отишъл с нощни фенерчета, купени от търговците в „Илиенци”. Традицията просто ни задължава.
Сега времето е друго и проблемите са други. Дворецът не съществува от 1946 г. и кадровите назначения не се решават от него.
Двадесетте години на мъчителния преход достатъчно обезличиха и войската, и генералитета.
Без значение остана фактът, дали произвеждаме генералите за 23 септември, покойния празник на Българската народна армия, или за 6 май – Деня на храбростта. Армията, която за радост, повече от половин век не е водила действителни военни действия, отдавна не представлява заплаха за никой. Като изключим командно-щабните тренировки и играта по карта, най-голямото военно усилие, на което страната ни днес е способна са батальонните учения, на които от целия държавен връх не присъства само патриарха, главно заради напредналата си възраст. Останалото са приказки и пожелания да е живо и здраво НАТО, за да ни опази , ако не дай Боже се случи нещо. Да не говорим за съюзническите ангажименти, които по пионерски всеки следващ министър е готов да декларира, че сме готови да изпълним.
Останалото е преливане от пусто в празно. Днес ще купим „Кугар”, утре ще кажем, че е скъп. Днес ще вземем фрегати, утре ще се сетим, че не сме взели батерии. Или по-просто можем ли да си представим, че Уест Пойнт ще има дървена ваканция, защото Военното училище не си е платило тока, както в българския Уест Пойнт във Велико Търново да речем. Или, че българският Арлингтън /военното гробище/ ще се отваря само за Гергьовден и за Архангелска задушница през ноември. Или, че имената на българската бойна слава ще бъдат изписани на невзрачни табелки на полусрутените колони в двора на военната академия. С риск за лошо пророчество, ако трябваше днес да построим паметника на Незнайния воин с вазовото „Новото гробище на Сливница”, сигурно и това нямаше да знаем как да го направим или ако един тръгнеше да го прави, десет щяха да му търсят кусури, а стотина щяха да питат с каква цел се прави този паметник.
Страхуваме се от сенки, боим се да не предизвикаме силните на деня във вътрешен и в международен план. Най-пресен пример за това е презентацията за 3 март в контингента в Афганистан. Старателно крием в музейните хранилища пленените бойни знамена и ако покажем някое, все гледаме да е на хитлеристка Германия, защото така е най-безопасно, пък и нея я няма, за да ни се разсърди. Затваряме паметта си и я крием от себе си, страхуваме се да констатираме, че от някогашните „Пруси на Балканите”, днес е останал излинял спомен, подобен на вехтите снимки в семейните албуми.
Ако се вгледаме, обаче в тях, ще видим разликата. Разликата е в очите – без значение дали става въпрос за прости войници, за напети офицери или генерали, командващи дивизии, колкото цялата Българска армия днес. Те гледат с погледа на създатели, на хора осъзнаващи важността и значимостта на това, което правят. Такива хора правят и обръщат историята. Нека си спомним учебникарския пример за съжалението на фелдмаршал Молтке, че не може да премести българите на Западния фронт, преди малко по-малко от 100 години. Да си спомним за Дойран и отбраната на 9-та пехотна Плевенска дивизия, да си спомним за отказа на подполковник Дрангов да през 1917 г. да отиде в Щаба на Действащата армия и да избере командването на фронтовия 9-ти пехотен пловдивски полк, а с това и смъртта си някъде на Кота 1050 по чукарите на Македония.
Последният комендант на Охрид, командир на 55-ти пехотен Охридски полк подполковник Никола Дренски се самоубива в Битоля, не защото не е станал генерал, а са му обещали, а защото не може да си представи, че няма да изпълни заповед и заедно с това не може да си представи, че ще отстъпи старата столица Охрид.
Доцентът по математика от Софийския университет капитан Никола Константинов загива в ръкопашният бой на контраатаката на връх Кала тепе при Дойран като командир на рота в 17-ти пехотен Доростолски полк, далеч от мисълта за генералски лампази…
Така се самовзривява командира на бреговата артилерия в Кавала капитан Маринов през 1944 г…
Така загива в полята край Демир Хисар поетът – подпоручик Димчо Дебелянов…
Генералските пагони и лампази трудно правят държавата по сигурна и отбраната и по-надеждна.
Кратката историческа справка показва, че по време на Балканските войни 1912 – 1913 г. числеността на Българската армия е била малко под 400 000 души, а генералите са били само 12.
През 1917 г. в разгара на Европейската война Българската армия е наброявала 885 175 души, водени от 17 генерали.
През 1989 г. при численост 120 000 – 150 000 души, армията разполагаше с около 300 генерали.
Изводите се налагат сами.
За днес е трудно да говорим. Дали генералите, според закона са 41, 59 или 61 няма голямо значение, на фона на числеността на Българската армия. Няма голямо значение, да не кажа никакво и това дали някой е успял да се промуши през филтъра и докопвайки още една звезда на пагона си е осигурил още три или четири години служба. Нещо, като някогашният „Резервен щат на министъра”, където мечтаеше да попадне всеки действащ или неосъществен генерал, защото мястото гарантираше още година – две спокойствие и сигурност.
За цялостната история на държавата и в частност за историята на българската армия това няма никакво значение. Малко хора, ако се замислят могат да изброят без грешка всички началници на Генералния щаб от избухването на демокрацията до днес. Още по-малко са тези, които могат да си спомнят кои са били заместници на началника на Генералния щаб. А командващите на видовете въоръжени сили? А командващите на армии или на корпуси? Извън строго профилираните среди на бившите военни, където и до днес щом се съберат дори на маса, гласът на йерархията заговаря и още се чува, забравеното през 1992 г. „Другарю, Генерал!”, някой трудно се сеща за каквото и да било.
За съжаление легендите се раждат трудно. И едва ли след време някой ще помни дали е имало спор между президента Първанов и настоящия военен министър Ангелов за производството на един или друг генерал. Със сигурност, който и да спорният генерал, името му едва ли ще се нареди да речем до това на капитан Атанас Веселинов, командир на сборната рота в 25-ти пехотен Драгомански полк. Капитанът, който не изгорил знамето, съгласно заповедта, а извървял пеш повече от 2 000 километра през Косово, Сърбия, Румъния и България, за да предаде спасеното знаме на Драгоманци през октомври 1918 г. И след като предал знамето в казармите в Цариброд, отчел наличността на полковата каса от 50 00 книжни лева. За тази своя постъпка, той получи награда – 8 метра хасе…
Бойната история на България се ражда от подобни примери и приказки. Останалото е без значение. Указът за генералите тази година ще бъде подписан. Президентът обеща и каза, че не прави на инат. Следващият спор ще бъде след една година. В навечерието на новия 6 май. Хубаво е, че го има този празник, поне малко да поговорим за армия. Не толкова за кадрови мераци.